Защо все пак се съгласих на номинация?

Вероятно на много хора се е сторило странно почти година и половина преди избори БСП-София вече да прави номинация за кмет. По никакъв начин не съм го искал и не съм го стимулирал. Бях попитан дали бих се съгласил на номинация, за да не се стига до безмислени самоотводи от моя страна, и моята роля беше дотам. Винаги съм искал вътрешнопартиен избор за всяка такава номинация, далеч по-добре от това пет човека да се съберат в една стая и нещо да решат. Като понякога го обличат в някаква демократична фасада, друг път дори и това не правят. Вътрешнопартиен избор е задължително да има за председател на партията, за да си тежи на мястото. Като не съм съгласен, че това автоматично трябва да означава повече правомощия. За мен председателят е пръв сред равни, дори и избран мажоритарно. БСП не бива да е лидерски тип партия. Вътрешнопартиен избор за президент, за водачите на листи, за мажоритарни кандидати на парламентарни избори, за кандидати за кметове. Това мотивира една партия, кара я да се събуди.

Така или иначе, изборът беше направен и номинацията е факт. Не искам да оставям у когото и да е впечатлението, че умишлено съм бягал от нормални номинации било от районни конференции или основни организации, и съм бил номиниран през задния вход. Казах го няколко пъти- ако има кандидати за номинация, оттеглям своята в рамките на 5 секунди и отиваме на вътрешни избори. Само да не стане като миналата година… Защото нямам време да слушам  философстване за тактиката и стратегията и профила на кандидата, а като се стигне до избор- няма никой.

И сега за мотивацията. Тя се изчерпва с няколко думи- да победим ГЕРБ в София. И после да покажем, че леви партии също могат добре да управляват столици. Всяка една кампания има нужда от добро настроение. На мен ми харесва да съм в състезание. ако и на вас ви харесва и сте в нашия отбор- да го правим заедно? Ако сте в отсрещния отбор- добре дошли на терена. Не ви завиждам.

Сподели във Facebook